За изгубените в безкрая

"Wolf Parade's Expo 86 has been the soundtrack of the summer of 2010 for me. When I first heard "Yulia" my head was flooded with images. The song is totally cinematic and has an urgent, longing drive that I wanted to try and express through images.

During the Cold War at the beginning of the Space Age, the Soviet Union was rumored to have two space programs - one a public program, the other a secret 'black' one, in which dangerous and sometimes downright suicidal missions were attempted. Cosmonauts would be shot into orbit without the means or resources to get them home, stranded in an expanding orbit around earth, slowly pulling away, frozen in space for eternity.

I wanted to create a kind of formal and slightly nostalgic vibe. At the same time, I wanted it to feel untethered to an exact era -- not specifically in the past. I shot in Portland Oregon and a little in Romania and I was really inspired by Russian cinema and Communist propaganda posters." ~ режисьорът Scott Coffey

Moon control to major Sam

This week I came across an interesting movie, yet due to a killer schedule didn't even bother to look at the name of the director, and put off watching it for a few nights. I don't know how I managed to miss the screening of this film, although I had eagerly anticipated Duncan Jones' sci-fi debut. And I remember telling all my friends to be on the lookout for this at the beginning of the year, while I totally spaced out on it afterwards. Eventually its time came and, without any expectations whatsoever, I was in for a fat kick.



I saw a british independent production (finally someone to shove it up hollywood's ***), with lots of visual references to 2001: A Space Oddyssey and the spacecraft Nostromo from Alien, yet unique in itsself and quite contemporary. The film features two very well know actors in Sam Rockwell and Kevin Spacey, made with a reported budget of less than 5 million dollars, with most effects completed using models, not CGI (hell yes!). The film score moved me deeply and the entire time I was thinking, man, this reminds me terribly of something very familiar. As it turns out, one of my favorite film music composers Clint Mansell is the shaman responsible for the eerily claustrophobic and ultimately uneasy atmosphere. If you're interested in futuristic fabulas, dangerously possible scenarios with anti-humane experiments and just how far a big corporation would go to save money on qualified personnel, make sure you watch "Moon", because director Zowie Bowie is already working on a follow-up.

Star Trek: an emotionally compromised review

Warning: do not read if you haven't seen it. Too many spoilers (just can't help myself)!



Stardate 210509 point something, or is it just an ordinary thursday evening in my 25th year on planet Earth, when I get a box of popcorn and decide to get back into the theater for a classic cinema experience, that my first contact with the new Star Trek film happens. You've got a surprisingly well-chosen cast, with very few exceptions. The original characters are instantaneously identifiable. Zachary Quinto (Heroes) makes an intensely believable young Spock, quite close to flawless. Doctor McCoy is brilliantly portrayed by Carl Urban (remember Eomer?) - a face that I grew to love. "I'm a doctor, not a phisicist!" irritably concludes McCoy and suddenly the entire Star Trek universe comes to life on screen once again. Star-packed cast you say? Let's talk about Eric Bana and Wynona Ryder then, or maybe you'd like to throw a few critical sentences toward Chris Pine in the role of James Tiberius? He may lack William Shatner's classic captain-like demeanor, but he had learned the original Kirk's movements so well, that he even walked like him. The effort the filmmakers put into gathering the right early Enterprise crew is remarkable, gotta give them that.



Needless to say, for a hardcore sucker like myself, this film is a voyage into sci-fi nirvana. Action-packed sequences, amazing Vulcan landscapes (I wish there were more of those, indeed), spacecraft docks that look like my dream crib. The director of photography has decorated every frame with exceptional flare - the flare of sun, lights, laser beams, star radiance and neon bling. In other words - you have a hip pop-prequel targeted specifically to the younger folks, since the story is about starfleet academy students, after all. Apart from some unanticipated soundtrack-dorkiness on Earth before Jim decides to join Starfleet (sorry guys, but musically you could have put more effort in it), the film seems just right. That is, until we get to the core - the story.



What puts me into the position to say that the story could have been better? The fact that Trekkers have already seen much deeper, more intense and challenging stories in the series themselves, and in previous full-length ST films. And how can any scriptwriter with such ease allow some Romulan outlaw, in his quest for revenge, to destroy an entire planet and thus erase so much history and logical brainpower from the Star Trek universe?! This is beyond me. Among all else, timetravel, parallel timelines and appearances of original characters is simply no surprise for the fan. Neither is the personal man-to-man vengeance that we are so familiar with. Only it was never done with Spock before - perhaps the most original and cult character of the entire Star Trek saga.



The "green-blooded goblin," as Dr. McCoy likes to call him, is half-human, half-vulcan, making him an emotional bomb, challenged to hide his feelings under the vulcan mask of logic. A story centered around him was probably the strongest idea the writers could come up with to lure fresh young fans into their cunning sci-fi nets, hehe, concidering that we live in an overinformed, overstimulated age and it becomes harder and harder to think of something original that hasn't been done before. Open the archives and you'll see what I mean: we already saw captain Picard's crew travel to Earth before First Contact with the Vulcan race was ever made, we saw captain Janeway travel in time to lead Voyager back home after an amazing few seasons of being lost too far from the known borders of the Federation, we saw James T. Kirk himself being hurled back and forth in time in Star Trek: Generations, meeting the crew of the USS Enterprise some 200 years in the future, and now the same has happened to Spock - naturally, in the middle of a "situation" with a Romulan. Somehow I think the target here are teenagers who never saw one episode of the series, or the previous films, for that matter.



To make the long story short, blasting onto the screen at warp speed and remaining there for two hours, was like an acid trip for my eyes. Finally a visually brilliant Star Trek, if not a new story... Because now CGI can do what Gene Roddenberry only dreamt about in the '60s. I envy everyone who is only now starting to dive into the sea the USS Enterprise has been exploring for almost half a century. I definitely recommend seeing it: it's worth the hot discussions it will raise, hopefully taking you some place where no man has gone before...

Because we love all things short

Thnx 2 red wine invites and Kitsune Noir. Обяснения са никому ненужни when we use our eyes between the lines.

Psychebelly trips and a handshake I won't soon forget

Числото 13 от едно известно време насам е носител на всякакви изненади. Така беше и с 13-тия София Филм Фест: отново гост бе Вим Вендерс, отново подойдоха Баба Зула, отново имаshe чупки в ханша, сайкъдeлик джусиз in the air и кино, за което да поспорим. Само моето момиче Ceren Oykut липсваше, която миналата година рисуваше фрийки вижуълс с таблета си на живо по време на изпълнението във военния клуб.

След прожекцията нa "Palermo Shooting", Баба Зула отново предизвикаха у нас странни, наелектризирани движения, които неизвестно как, мигновено превзеха цялото тяло. Чак се изненадах от танцовите си способности, хах. :D Билгин превеждаше текстовете в реално време, а ние се наслаждавахме на източната атмосфера с чашки тоник и мълчаливи погледи от миналото. On my way out: "Mister Wenders, may I shake your hand before I go and crash after this amazing evening and just say a few words..."

Rettung

Последните няколко дни бяха наситени с дългоочаквани свръхестествености. На 30 октомври Juno Reactor, чийто албум Shango за мен е Откровението на модерния гуру и порта към отвъдното чрез мистерията на музиката, посетиха София и превърнаха мястото, на което се бяхме събрали, в храм, осветен от междузвезден прах. Знам, знам много добре колко изтрещяло звучи това. Представете си, обаче, че това усещане няма ни най-малка връзка с амфетките и химическите боклуци, с които се тъпчете, опитвайки се да прозрете същината на собствения си разсъдък. Представете си за момент, че става дума за лечебната универсална сила на музиката, за легендите в песните на нашите прадеди, за културното наследство на народите обитавали Земята преди да се пръкне модерния човек и да оака цялото положение, свеждайки живота до елементарни материалности. Джуно успяват да предадат на съзнателния човек подобни усещания, ето защо нямаше как да не бъда там и тогава. Just me and a gun...

Безброй спомени от детството ми успешно възкреси режисьорът Стефан Командарев с филма Светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Бягството през границите със зелените паспорти 80-те години и с по една раница на гърба, лагерът за бежанци, чакането за безплатна храна, разходките из големите западни градове без пукнат грош в джоба, търсенето на ново начало с татко в Германия и писмата до баба и дядо по облаците... Частичната загуба на паметта за родното място и други спомени, някои прекалено лични, за да ги споделям тук, както и такива, които баща ми разказваше за мама по време на една друга действителност, в първите години от живота ми. Тихичко подсмърчах в киносалона и си представях как разказвам на децата си за ония времена. А в беге всички се правим на забравили, нали?

С удоволствие проспах Хелоуин, защото не го признавам дори за повод, и посветих идната седмица на нематериалните неща в различните им измерения.

сюрреализъм в двойна чаша

Малко филмчета изгледахме, които направиха особено впечатление. Наблегнахме на сюрреалистичното кино, като няма cosmic trips в ежедневието (...докато се изтреляме във ваканцийката, де).



Bunuel y la Mesa del rey Salomon. Приключенски филм на Карлос Саура от 2001 г. Филм-мейкърът Луис Бунюел, поетът Федерико Гарсиа и художникът Салвадор Дали се намират в Толедо в 30-те години, сред сюреалистични пейзажи на едно време и пространство, вдъхновено от най-известните картини на Дали, където легендата за мистичната маса на цар Соломон се разказва с приятна доза испанско "сентимйенто." Добро представяне на лудориите на тримата болни мозъци, и приятелството между тях. Докато приключенстват, режисьорът ги поставя по отделно в собствените им кошмари, опитвайки се да ни разясни най-големите дилеми на творчеството им, и какво ги е породило. Филм във филм във филм. Adelante!

L'Аge D'Оr (1930) - втория поред във филмографията на Луис Бунюел: сюрреалистична атака срещу буржоазните идеали на времео си. Дали има голям пръст в направата на филма, може-би причината да го гледам на първо място. Леко попрекаляващ с циничния му mind-set, при невнимание има сериозна опасност да се изгуби връзката от една сцена към друга. Началото няма нищо общо с края, по средата има сумати отнесени препратки и символи, и ако нямаш здрави нерви по-добре не го гледай. За всеки фен на киното, обаче - задължителен трип.

Айде, недельо, идвай вече, че да стягаме багажите към моретууу!