When I think about the puzzle pieces in the current picture, I hear only music. Most of the time the harmonies lift me up to tremendous heights, such as I've never seen or heard before. Then come the turbulent disharmonies of pressure and confusion that shake up the flow of things. But even they have their rightful place in the composition. Every arythmic transition contributes to the completion of the vibes, inspiring concentration on the whole, rather than only on the parts. It's strange how the mind works. Even when I lose my faith in you, love, it only comes back so much stronger in the end. That's the only thing I wanted.
Every day is a flood. At least it's our flood... You and I are still swimming - that gives me peace of mind. Yet in those moments you look away, I silently fear the sound that each drowning second of our time together makes. Our time runs out like raindrops, dropping in from a place far beyond our comprehension. Like a gift from another world, doomed to be spilled out into a still freeze, soon it will be far from the reach of our present. Forever. And the only thing we're left with is the hope for more incoming drops.
No time for morning tea, because I have to run. Like all mornings, on which I decided to sleep only 15 minutes longer, the taxi driver is already impatient. I have to jump, to overcome, to stretch myself thin - so thin, until I've spread myself all over the place. And there's so much to feel, when your heart flutters like purple butterfly wings, yet feeling is the last thing I have time for. Perhaps I'm better off this way - all sorts of boiling fears are barred from crawling up and down the place before they even have the chance to creep up.
The sweet memory of last night still lingers in my pocket, while the day is ruled by a reality very different from the one I exist in in those sweet dark hours. The day belongs to traffic lights, sirens, hysterical voices, waiting on long queues, finding the right arguments, knowing when to hold your tongue, trying not to take things personally, organizing schedules, running errands, and above all - the giant Clock. It follows me around with a stallinistic consistency, hovering over my working-class-tunic like a firespitting dragonfly. At some point, you can't help but wonder what the point of this juggling daily routine really is, and you begin passionately desiring the ultimate collapse of this neverending, nothingbringing, unamusing rut. Then you catch the glimpse of the Clock and attempt to pull yourself together, realizing that soon the day will fade with the sunset, and muse your facial expression back into something slightly less dissociative.
"I suppose I'm slowly morphing into two completely separate persons," I whisper in his ear, feeling the warmth of its skin in our prematurely freezing autumn night. "The sunny girl and the moony one. The only time I feel that Time truly belongs to me is in those few hours of the night I have with you." The Clock chimes, marking the slipping of yet another waterfall of timely raindrops out and away of our universe.
Из рандъм записки в тролейбуса, предимно вдъхновени от червени светофари
Един приятел каза веднъж, докато си споделяхме ужасиите на живота, "ние се влюбваме в изненадата." Тези думи кънтяха дълго в главата ми преди да ги осмисля в контекста на собствената си вселена. Изведнъж ми стана ясно защо губим способността си да се впечатляваме. Tолкова много искаме да контролираме всичко в живота си, да сме вечно зад волана и да управляваме събитията, седейки върху сигурното и систематизираното, че не позволяваме на непресметнати фактори да ни се бъркат в плановете. 'Щото все много ги разбираме нещата.
God bless, обаче, онази прекрасница на този свят, наречена Изненада. Ако можеш да я предвидиш, най-вероятно не е тя. Нека отпразнуваме пъкления план на Изненадата с долното парче. 'Cuz she's hot and she knows it, and she's still kickin' it.
Напоследък думите засядат на глътката, за това оставям музиката да говори вместо мен. Истината е, че for everything in life, there is a song. Днес това е моето парче. Where will you go from here, sitting still inside the fear...?
...С поредния, меко казано странен, рекламистки фестивал (мнението ми от миналата година не се промени много - не те кефи, но "не е дизайн" и да го прескочиш), или с поредната първа страница на Photo-Forum, която ме зарадва щом се прибрах. Явно фотографите вече не се плашат толкова от диджи-карикатурите, както едно време. Аааа, уууу, ама тва е много пипано, това не е фотография, всичко, което не е на лента смуче, и т.н. Ами някакси ми е кеф да бъда свидетел на еволюцията в този филм. Все в същия дух, ако може :)))
Днес през спамерския фейсбук попаднах на доста интересен линк, който ме ухили до уши, а именно спомените на г-н Симеон Гаспаров за старите времена в столицата през '80-те, когато рокенрола е бил бунт срещу системата, философия и, може-би религия, а различните хора са били такива само в късните часове по домовете си. Или не е било точно така? В есето, което извиква умиление в представители на цяло едно поколение, главния герой е - SURPRISE! - моя чичо. Ето го и него: "Дани Беловарски, който ни научи да бъдем различни"
Последните няколко дни бяха наситени с дългоочаквани свръхестествености. На 30 октомври Juno Reactor, чийто албум Shango за мен е Откровението на модерния гуру и порта към отвъдното чрез мистерията на музиката, посетиха София и превърнаха мястото, на което се бяхме събрали, в храм, осветен от междузвезден прах. Знам, знам много добре колко изтрещяло звучи това. Представете си, обаче, че това усещане няма ни най-малка връзка с амфетките и химическите боклуци, с които се тъпчете, опитвайки се да прозрете същината на собствения си разсъдък. Представете си за момент, че става дума за лечебната универсална сила на музиката, за легендите в песните на нашите прадеди, за културното наследство на народите обитавали Земята преди да се пръкне модерния човек и да оака цялото положение, свеждайки живота до елементарни материалности. Джуно успяват да предадат на съзнателния човек подобни усещания, ето защо нямаше как да не бъда там и тогава. Just me and a gun...
Безброй спомени от детството ми успешно възкреси режисьорът Стефан Командарев с филма Светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Бягството през границите със зелените паспорти 80-те години и с по една раница на гърба, лагерът за бежанци, чакането за безплатна храна, разходките из големите западни градове без пукнат грош в джоба, търсенето на ново начало с татко в Германия и писмата до баба и дядо по облаците... Частичната загуба на паметта за родното място и други спомени, някои прекалено лични, за да ги споделям тук, както и такива, които баща ми разказваше за мама по време на една друга действителност, в първите години от живота ми. Тихичко подсмърчах в киносалона и си представях как разказвам на децата си за ония времена. А в беге всички се правим на забравили, нали?
С удоволствие проспах Хелоуин, защото не го признавам дори за повод, и посветих идната седмица на нематериалните неща в различните им измерения.
В събота късен следобед се опитах веднъж завинаги да асимилирам разстоянията в космоса. Земя - Луна: посредством интеруърлд експреса отнема 1 секунда със скоростта на светлината. София - Бургас: посредством личен автомобил - 5 часа, кажи-речи. Обиколка на планетата ни около екватора: 24,902 мили (не бих бързала да се прибирам ако ми се отдаде подобна възможност). От мен до другото дърво: десетина метра (изсякли дърветата около кооперацията ни, да имало място за паркиране?! Тия за собствения си въздух мислят ли?). В крайна сметка излиза, че най-си е хубаво вкъщи, и за първи път разбрах къде е моето "у дома".
След предварително пътешестване от нашия балкон до някои по-големи светлинни обекти из небесата с един застарял телескоп, решихме, че е най-добре да се изкачим над смога на града, за да имаме по-чиста видимост. Не след дълго се изстреляхме до някъдеси на Витоша (според пътните табели бяхме на 1км в права линия над розовата димна ивица), а пропътувахме еквивалента на 21 км от София. Ми не става просто ей-тъй да се "възнесеш" - тръбата с окулярите тежи, а гравитацията боли...
Опнахме трикракия жираф, цопнахме върху му дебелата тръба и замижахме. Най-примамливо светеше огромния Юпитер, който е 2 и половина пъти по-масивен от всички останали планети в слънчевата система ВЗЕТИ ЗАЕДНО. Дюд...! След Луната и Венерата (наричана ту Вечерница, ту Зорница), Юпитер е най-яркото небесно тяло в нощното ни небе. И красив е той не само, защото е голям, а защото има десетки луни, на брой над 60. Аз лично видях само Галилеевите спътници - Ганимед, Калисто, Европа & Йо, като се опитах да ги подредя по-долу така, както ми ги показа скайуотчъра:
*Снимките на небесните тела са правени "по маймунски" с любителско апаратче през окуляра на телескопа (ентусиазма не гасне толко лесно!)
Ганимед е огромна луна, по-голяма от Меркурий. Калисто е колкото Меркурий. Европа е мечтата на всички геолози, надяват се под ледената й кора да се крие вода, а може-би и живот - надеждата умира последна. А Йо е просто една хиперактивна пружинка, която постоянно се занимава с избухливи вулкани по повърхността си. И така, неусетно в мен се възроди стария запален sci-fi geek. Защо там, горе, винаги ми се е струвало хиляди пъти по-интересно от тук, долу? Въпроси - бол. Някои от тях, които си задавахме с татко преди 15-тина години, вече имат и отговори, което е обнадеждаващо. Оня голям и кръгъл безкрай - т.нар. "Вселена," е сапунено мехурче, което всъщност има начало, има и край. Като нас самите. За това, припомняйки си легендите за Началото и спекулирайки около тяхното значение за collective unconscious, нека не забравяме, че не сме безсмъртни, и че има неща, много по-големи от нас над главите ни. Един огромен звезден океан, в който едва ли сме сами.
Токсикология, Пирогов. Мирише на смърт, изхвърлена късче по късче в ъглите на коридора. Прозорците са големи, отварят взора на чакащите пред кабинета и нашепват апатично, трябваше вече да си взела последното сбогом... Тук магиите не действат, желанията губят смисъла си, на фронтът между края и последния шанс. Усещаш ли куршумите на врага как пръскат кръвоносните ти съдове отвътре - имплозия на безнадеждност?
Защо не помагаш да запазят живота й? Докато бяхме и тримата в колата, държах студената й ръка, клепачите й посинели и подути от плача...
Лампата премигва панически, имитирайки сърцебиенето й - предава ми послания... Там, вътре, тя не се бори за живота си. Тя желае покоя на смъртта, убедена, че там всичко ще утихне и тя ще може да заспи. Животът й не й харесва, но тя не иска да променя обстоятелствата. Тя се предаде, и предаде всички нас, които я обичаме. Преди час, когато беше още в съзнание, ми прошепна: "няма светлина в тунела..."
Хлипам сега, донякъде обидена от отказът й да се бори, но противно на разума си емпатична към страха й. Трябва ли да свиквам с идеята, че хората се отказват толкова бързо? При първото парене на болката...
На отсрещната скамейка - аналогичен случай. Мама се е нагълтала с хапчета, защото татко й изневерява; превива се да повърне и го псуе доколкото съзнанието й позволява, синът й плаче и я гали по лицето, а мъжът й, потен и пребледнял, с невярваща усмивка (явно самоубийствения театър не й е за първи път), се опитва да я държи будна, докато лекарите обслужват нашето момиче.
На следващия ден, по телефона:
"Мила, оправяш ли се... моля те... кажи ми, че си по-добре..."
"...За мое огромно съжаление - да."
Карлсон живее на покрива. This makes it all okay. Има и винаги ще има още един самотник нейде наблизо.
Джемини изследва хоризонта, и мечтае: "Някой ден ще скоча, влюбена в най-шарения котарак, до най-високия покрив отсреща. Ще му покажа, че мога да летя. Той ще види крилете ми, и ще замечтае за искрица от магията им."
Тя няма да живее вечно. Но докато живее, ще живее for real. И молитвата й се носи по вятъра...
Now listening: Kula Shaker: Govinda Gemini on YouTube
