givin' up

Токсикология, Пирогов. Мирише на смърт, изхвърлена късче по късче в ъглите на коридора. Прозорците са големи, отварят взора на чакащите пред кабинета и нашепват апатично, трябваше вече да си взела последното сбогом... Тук магиите не действат, желанията губят смисъла си, на фронтът между края и последния шанс. Усещаш ли куршумите на врага как пръскат кръвоносните ти съдове отвътре - имплозия на безнадеждност?

Защо не помагаш да запазят живота й? Докато бяхме и тримата в колата, държах студената й ръка, клепачите й посинели и подути от плача...

Лампата премигва панически, имитирайки сърцебиенето й - предава ми послания... Там, вътре, тя не се бори за живота си. Тя желае покоя на смъртта, убедена, че там всичко ще утихне и тя ще може да заспи. Животът й не й харесва, но тя не иска да променя обстоятелствата. Тя се предаде, и предаде всички нас, които я обичаме. Преди час, когато беше още в съзнание, ми прошепна: "няма светлина в тунела..."

Хлипам сега, донякъде обидена от отказът й да се бори, но противно на разума си емпатична към страха й. Трябва ли да свиквам с идеята, че хората се отказват толкова бързо? При първото парене на болката...

На отсрещната скамейка - аналогичен случай. Мама се е нагълтала с хапчета, защото татко й изневерява; превива се да повърне и го псуе доколкото съзнанието й позволява, синът й плаче и я гали по лицето, а мъжът й, потен и пребледнял, с невярваща усмивка (явно самоубийствения театър не й е за първи път), се опитва да я държи будна, докато лекарите обслужват нашето момиче.

На следващия ден, по телефона:
"Мила, оправяш ли се... моля те... кажи ми, че си по-добре..."
"...За мое огромно съжаление - да."