When I think about the puzzle pieces in the current picture, I hear only music. Most of the time the harmonies lift me up to tremendous heights, such as I've never seen or heard before. Then come the turbulent disharmonies of pressure and confusion that shake up the flow of things. But even they have their rightful place in the composition. Every arythmic transition contributes to the completion of the vibes, inspiring concentration on the whole, rather than only on the parts. It's strange how the mind works. Even when I lose my faith in you, love, it only comes back so much stronger in the end. That's the only thing I wanted.
Скромен списък с албуми, които оставиха траен отпечатък тази година. Тези, които не са от 2011, сега уцелиха правилния момент да звукнат. А защо са толкова малко в сравнение с предни години ли? Take a wild guess. Хубави празници!
NB: changes by the end of december are to be expected.
Един приятел каза веднъж, докато си споделяхме ужасиите на живота, "ние се влюбваме в изненадата." Тези думи кънтяха дълго в главата ми преди да ги осмисля в контекста на собствената си вселена. Изведнъж ми стана ясно защо губим способността си да се впечатляваме. Tолкова много искаме да контролираме всичко в живота си, да сме вечно зад волана и да управляваме събитията, седейки върху сигурното и систематизираното, че не позволяваме на непресметнати фактори да ни се бъркат в плановете. 'Щото все много ги разбираме нещата.
God bless, обаче, онази прекрасница на този свят, наречена Изненада. Ако можеш да я предвидиш, най-вероятно не е тя. Нека отпразнуваме пъкления план на Изненадата с долното парче. 'Cuz she's hot and she knows it, and she's still kickin' it.
Calling all post/math/instrumental-rock lovers: в случай, че още не сте имали щастието да се запознаете с тримата ментали и тяхната архитектура, be my guest. Те са Ники, Макс и Тони и ще ви разклатят от естетическия нерв чак до зъбния камък.
При налична възможност, консумирайте на живо и предимно през ушите.
Напоследък думите засядат на глътката, за това оставям музиката да говори вместо мен. Истината е, че for everything in life, there is a song. Днес това е моето парче. Where will you go from here, sitting still inside the fear...?
Die Vaartkapoen, known as VK club, is located in quite the dangrous neighborhood, despite the fact that it is 30 mins. by foot away from Brussels' center. When walking the streets of Molenbeek, you barely see any belgian faces. You can hear a police siren every 10 minutes passing by outside. Although we were warned, we still thought it was better to get a hostel nearby, so we could walk to the club.
The club fits about 300 people, yet it was only half-full. VK has been host to bands like QOTSA, Incubus, RATM and Deftones, while upcoming shows in november include Mando Diao, Clutch and Kylesa. The support band, The Worldonfire, seemed quite cool - made up of somewhat emo-looking teenagers with a good sense of rhythm, somewhat post-rock, somewhat melodic, at times kind of screamo vocals and an overall dynamic presence. While I spent my last cash on merch, Oceansize were setting up their instruments. No star business here, these guys take care of themselves. Their tourbus was parked right outside the club, their bass-player was selling the T-shirts and albums before and after the show.
Oceansize rocked us out with a few songs from the upcoming album, two songs from the EP Home & Minor, one from Effloresce, one from Frames and several from Everyone Into Position. I think they diserve to be much, much bigger, and perhaps the place to see them in the right light is the UK. It was way too short, I dont think I've nearly had enough at all...
За пореден път бяхме помазани от летния юнски дъжд във възможно най-подходящия момент. Сякаш облаците се бяха уговорили с Борисовата градина и навили часовниците си. Третия ден на Парк Лайв бе surrealism redefined, хаха, и още как.
Прибирам се от Ихтиман, след цял ден езда, басеин, тенис, фотографски изцепки, и бам, към Колодрума, където тълпата е рехава, но обещаваща. Приятели, познати, наздравици, Plaid. Едва се движа, но никой не ме пита искам ли или не искам. Неусетно осветяват тъмносивото небе светещите пипала на статичното електричество и се изсипва най-кефския дъжд, който някога ме е мокрил до мозъка на костите, на фона на цялата луда схема... Намирам се с Lamb-дивоутитата, разпиляваме се сред вече посъбралия се народ, и всички заедно зачакваме сблъсъка, който предстои... И той настъпва. 
(Сапунерката подгизна и щракна точно този единствен кадър на Lou, след което отказа да документира повече.)
Гласът на Lou, енергията на Andy (който се мяташе в тълпата и надъхваше до побъркване)... Като едни фючъристик Адам и Ева, първично чисти, на които тепърва предстои да вкусят от забранения плод, само че застинали във времето преди падението... Пеем "Love so strong whatever the weather," но с болка в гърдите, защото сме вярвали силно и сме се разочаровали... Пеем "This could be Heaven right here on earth" и се прививаме, защото може и да бъде, но все-още не е. Пеем "I can shine even in the darkness," и се чудим дали наистина?! Till the clouds clear...
Числото 13 от едно известно време насам е носител на всякакви изненади. Така беше и с 13-тия София Филм Фест: отново гост бе Вим Вендерс, отново подойдоха Баба Зула, отново имаshe чупки в ханша, сайкъдeлик джусиз in the air и кино, за което да поспорим. Само моето момиче Ceren Oykut липсваше, която миналата година рисуваше фрийки вижуълс с таблета си на живо по време на изпълнението във военния клуб.
След прожекцията нa "Palermo Shooting", Баба Зула отново предизвикаха у нас странни, наелектризирани движения, които неизвестно как, мигновено превзеха цялото тяло. Чак се изненадах от танцовите си способности, хах. :D Билгин превеждаше текстовете в реално време, а ние се наслаждавахме на източната атмосфера с чашки тоник и мълчаливи погледи от миналото. On my way out: "Mister Wenders, may I shake your hand before I go and crash after this amazing evening and just say a few words..."
Така изглежда работното ми "платно" от едно известно време: 
А така звучи звездна експлозия. Ladies and gentlemen, before I go to pieces: David and David, "Remember That Night" live at the Royal Albert Hall. И да, имам си дефаудето вкъщи, гледам си и си поплаквам. What I wouldn't give to see this. R.I.P. Rick Wright.
Последните няколко дни бяха наситени с дългоочаквани свръхестествености. На 30 октомври Juno Reactor, чийто албум Shango за мен е Откровението на модерния гуру и порта към отвъдното чрез мистерията на музиката, посетиха София и превърнаха мястото, на което се бяхме събрали, в храм, осветен от междузвезден прах. Знам, знам много добре колко изтрещяло звучи това. Представете си, обаче, че това усещане няма ни най-малка връзка с амфетките и химическите боклуци, с които се тъпчете, опитвайки се да прозрете същината на собствения си разсъдък. Представете си за момент, че става дума за лечебната универсална сила на музиката, за легендите в песните на нашите прадеди, за културното наследство на народите обитавали Земята преди да се пръкне модерния човек и да оака цялото положение, свеждайки живота до елементарни материалности. Джуно успяват да предадат на съзнателния човек подобни усещания, ето защо нямаше как да не бъда там и тогава. Just me and a gun...
Безброй спомени от детството ми успешно възкреси режисьорът Стефан Командарев с филма Светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Бягството през границите със зелените паспорти 80-те години и с по една раница на гърба, лагерът за бежанци, чакането за безплатна храна, разходките из големите западни градове без пукнат грош в джоба, търсенето на ново начало с татко в Германия и писмата до баба и дядо по облаците... Частичната загуба на паметта за родното място и други спомени, някои прекалено лични, за да ги споделям тук, както и такива, които баща ми разказваше за мама по време на една друга действителност, в първите години от живота ми. Тихичко подсмърчах в киносалона и си представях как разказвам на децата си за ония времена. А в беге всички се правим на забравили, нали?
С удоволствие проспах Хелоуин, защото не го признавам дори за повод, и посветих идната седмица на нематериалните неща в различните им измерения.
Открадвам си това междучасие да споделя впечатления от едно книжле, което пристигна в сряда, тъй като историите в него са погълнали почти изцяло вниманието и вдъхновението ми. Едва снощи му отделих специалното внимание, което заслужава, поради забързани обстоятелства.
Comic Book Tattoo струва едва 20 долара в Амазон, и въпреки това е безценна колекция за всеки фен на Tori Amos и вижуъл арта като цяло. Връзката между музиката и концепциите в много любими парчета е представена по най-добрия възможен начин - чрез всепоглъщащ и главозамайващ комик-артуърк. На места дори няма текст, просто вълни от картини, които интерпретират идеите зад композициите й. 480 страници с 50 истории предават изключително силни чувства и следва цикъл, цикъл, цикъл...
Не се препоръчва на слаби сърца. Благодаря на Иво, който оферира с перфектната поста!
