Happy birthday, ol' rusty photograph!

Днес е рожденният ми ден (за който не знае), така че в понеделник се пригответе за сериозна черпалка. Родих се най-сетне. До този момент само плувах в плацента и те така... Появи се личният ми Nikon D80, удобният красив DSLR на моята абсолютна Lovemark, още наречен "третото око". Сори, Пламски, но дори с десетките си аргументи не можа да ме убедиш да НЕ си взимам Никонче, хаха. И... сватбеният фотограф на Краси и Зори вече има с какво да обслужи големия им ден. Натрупах известен опит с възможностите на D70s, който понякога ползвам служебно и очаквам аджъстмента да е по-скоро сладка работа. Най-тежката част беше търсенето на правилния обектив, дори и с толкова познати на "ти" с фотографията. А и бюджета все-пак не е неограничен, което още повече ме затрудни в избора. Стигнах до извода, че обективът прави снимката, докато за тялото е достатъчно да покрива най-базови изисквания. Един Nikkor за еди-кой-си може да е по-добър, но за отсрещния не върши достатъчно работа и, след няколко дни настървено ровене из форуми и блогове, се спрях на универсален начален вариант: Nikkor 55-200. Достатъчно рязък за сегашните ми нужди, със зуум който позволява вихрене на концерти и туристически разходки, без да получиш мускулна треска от тежестта му (е, аз вече си схванах десницата, но повече практика му е майката). Перфектен е за аутдоор портрети, тъй като блестящо отделя обекта от фона и постига любимият ми bokeh effect (особено на фона на зеленинка).

Естествено, след като разгледах широкоъгълните обективи във Photopavilion, ми потекоха лигите. Да бях изчакала още малко да се появи дългоочакваният D90 (налазващ пазара този Септември) - единственият огледално-рефлексен апарат с възможности за видео заснемане и режим, който имитира fish-eye, щях да намажа още по-блага оферта за 80-тицата и, вероятно да гепя допълнителен обектив. Ако някой има мераци, потрайте още мъъничко, цените падат с всеки изминал ден. Така де, толкоз от мен...

От балкона до Луните на Юпитер

В събота късен следобед се опитах веднъж завинаги да асимилирам разстоянията в космоса. Земя - Луна: посредством интеруърлд експреса отнема 1 секунда със скоростта на светлината. София - Бургас: посредством личен автомобил - 5 часа, кажи-речи. Обиколка на планетата ни около екватора: 24,902 мили (не бих бързала да се прибирам ако ми се отдаде подобна възможност). От мен до другото дърво: десетина метра (изсякли дърветата около кооперацията ни, да имало място за паркиране?! Тия за собствения си въздух мислят ли?). В крайна сметка излиза, че най-си е хубаво вкъщи, и за първи път разбрах къде е моето "у дома".

След предварително пътешестване от нашия балкон до някои по-големи светлинни обекти из небесата с един застарял телескоп, решихме, че е най-добре да се изкачим над смога на града, за да имаме по-чиста видимост. Не след дълго се изстреляхме до някъдеси на Витоша (според пътните табели бяхме на 1км в права линия над розовата димна ивица), а пропътувахме еквивалента на 21 км от София. Ми не става просто ей-тъй да се "възнесеш" - тръбата с окулярите тежи, а гравитацията боли...



Опнахме трикракия жираф, цопнахме върху му дебелата тръба и замижахме. Най-примамливо светеше огромния Юпитер, който е 2 и половина пъти по-масивен от всички останали планети в слънчевата система ВЗЕТИ ЗАЕДНО. Дюд...! След Луната и Венерата (наричана ту Вечерница, ту Зорница), Юпитер е най-яркото небесно тяло в нощното ни небе. И красив е той не само, защото е голям, а защото има десетки луни, на брой над 60. Аз лично видях само Галилеевите спътници - Ганимед, Калисто, Европа & Йо, като се опитах да ги подредя по-долу така, както ми ги показа скайуотчъра:


*Снимките на небесните тела са правени "по маймунски" с любителско апаратче през окуляра на телескопа (ентусиазма не гасне толко лесно!)

Ганимед е огромна луна, по-голяма от Меркурий. Калисто е колкото Меркурий. Европа е мечтата на всички геолози, надяват се под ледената й кора да се крие вода, а може-би и живот - надеждата умира последна. А Йо е просто една хиперактивна пружинка, която постоянно се занимава с избухливи вулкани по повърхността си. И така, неусетно в мен се възроди стария запален sci-fi geek. Защо там, горе, винаги ми се е струвало хиляди пъти по-интересно от тук, долу? Въпроси - бол. Някои от тях, които си задавахме с татко преди 15-тина години, вече имат и отговори, което е обнадеждаващо. Оня голям и кръгъл безкрай - т.нар. "Вселена," е сапунено мехурче, което всъщност има начало, има и край. Като нас самите. За това, припомняйки си легендите за Началото и спекулирайки около тяхното значение за collective unconscious, нека не забравяме, че не сме безсмъртни, и че има неща, много по-големи от нас над главите ни. Един огромен звезден океан, в който едва ли сме сами.