От балкона до Луните на Юпитер

В събота късен следобед се опитах веднъж завинаги да асимилирам разстоянията в космоса. Земя - Луна: посредством интеруърлд експреса отнема 1 секунда със скоростта на светлината. София - Бургас: посредством личен автомобил - 5 часа, кажи-речи. Обиколка на планетата ни около екватора: 24,902 мили (не бих бързала да се прибирам ако ми се отдаде подобна възможност). От мен до другото дърво: десетина метра (изсякли дърветата около кооперацията ни, да имало място за паркиране?! Тия за собствения си въздух мислят ли?). В крайна сметка излиза, че най-си е хубаво вкъщи, и за първи път разбрах къде е моето "у дома".

След предварително пътешестване от нашия балкон до някои по-големи светлинни обекти из небесата с един застарял телескоп, решихме, че е най-добре да се изкачим над смога на града, за да имаме по-чиста видимост. Не след дълго се изстреляхме до някъдеси на Витоша (според пътните табели бяхме на 1км в права линия над розовата димна ивица), а пропътувахме еквивалента на 21 км от София. Ми не става просто ей-тъй да се "възнесеш" - тръбата с окулярите тежи, а гравитацията боли...



Опнахме трикракия жираф, цопнахме върху му дебелата тръба и замижахме. Най-примамливо светеше огромния Юпитер, който е 2 и половина пъти по-масивен от всички останали планети в слънчевата система ВЗЕТИ ЗАЕДНО. Дюд...! След Луната и Венерата (наричана ту Вечерница, ту Зорница), Юпитер е най-яркото небесно тяло в нощното ни небе. И красив е той не само, защото е голям, а защото има десетки луни, на брой над 60. Аз лично видях само Галилеевите спътници - Ганимед, Калисто, Европа & Йо, като се опитах да ги подредя по-долу така, както ми ги показа скайуотчъра:


*Снимките на небесните тела са правени "по маймунски" с любителско апаратче през окуляра на телескопа (ентусиазма не гасне толко лесно!)

Ганимед е огромна луна, по-голяма от Меркурий. Калисто е колкото Меркурий. Европа е мечтата на всички геолози, надяват се под ледената й кора да се крие вода, а може-би и живот - надеждата умира последна. А Йо е просто една хиперактивна пружинка, която постоянно се занимава с избухливи вулкани по повърхността си. И така, неусетно в мен се възроди стария запален sci-fi geek. Защо там, горе, винаги ми се е струвало хиляди пъти по-интересно от тук, долу? Въпроси - бол. Някои от тях, които си задавахме с татко преди 15-тина години, вече имат и отговори, което е обнадеждаващо. Оня голям и кръгъл безкрай - т.нар. "Вселена," е сапунено мехурче, което всъщност има начало, има и край. Като нас самите. За това, припомняйки си легендите за Началото и спекулирайки около тяхното значение за collective unconscious, нека не забравяме, че не сме безсмъртни, и че има неща, много по-големи от нас над главите ни. Един огромен звезден океан, в който едва ли сме сами.