Rest in Peace, Michael?!?

Love so strong whatever the weather

За пореден път бяхме помазани от летния юнски дъжд във възможно най-подходящия момент. Сякаш облаците се бяха уговорили с Борисовата градина и навили часовниците си. Третия ден на Парк Лайв бе surrealism redefined, хаха, и още как.

Прибирам се от Ихтиман, след цял ден езда, басеин, тенис, фотографски изцепки, и бам, към Колодрума, където тълпата е рехава, но обещаваща. Приятели, познати, наздравици, Plaid. Едва се движа, но никой не ме пита искам ли или не искам. Неусетно осветяват тъмносивото небе светещите пипала на статичното електричество и се изсипва най-кефския дъжд, който някога ме е мокрил до мозъка на костите, на фона на цялата луда схема... Намирам се с Lamb-дивоутитата, разпиляваме се сред вече посъбралия се народ, и всички заедно зачакваме сблъсъка, който предстои... И той настъпва.


(Сапунерката подгизна и щракна точно този единствен кадър на Lou, след което отказа да документира повече.)

Гласът на Lou, енергията на Andy (който се мяташе в тълпата и надъхваше до побъркване)... Като едни фючъристик Адам и Ева, първично чисти, на които тепърва предстои да вкусят от забранения плод, само че застинали във времето преди падението... Пеем "Love so strong whatever the weather," но с болка в гърдите, защото сме вярвали силно и сме се разочаровали... Пеем "This could be Heaven right here on earth" и се прививаме, защото може и да бъде, но все-още не е. Пеем "I can shine even in the darkness," и се чудим дали наистина?! Till the clouds clear...

Encountering Marillion

There's always the aftershock and the utter bliss following a concert that truly satisfied and surpassed my expectations, that I try to hold on to for as long as possible. Now I'm thinking that this is without a doubt one of the best live shows I've eperienced in my life. It was defintely much, much more than I expected and was prepared for. The concert started on time (for once, thank you!), the sound was exceptionally great, even for the Winter Palace acoustics, the lighting atmospherics - perfect, H's voice - like a prayer for rain in the desert, a.k.a. heavenly. His version of Fish's songs were really very good, however much I would have liked to see the origial performing them himself.

I was thinking, while listening to the artists' albums, that Hogarth's Marillion is a much more hopeful experience than that of Fish. Fish is all about anger, guilt and pain. H is about soaring, believing, angelic love and uplifting hymns of faith. Those really are the two different faces of the coin, yet it is one and the same coin either way. Just depends which face you want to look at in this moment.



If I tried to describe what I witnessed tonight, I'd probably compare it to an ocean of utter bliss pouring out from the stage. An ocean carrying you from the deepest abyss to the highest wave. Someone said that Marillion's sound is "like a spaceship crashed into a cathedral," which, in a way, is the key to my very soul. Can't wait 'till we meet again. Until then, "use the pain"...

Tonight the sunset (from the 11th floor)

Caricatures caricaturizing the caricaturist

Okay, the title makes no sense, but it's the same with these so-called selfportraits. They have no purpose or meaning beyond what you see. Left: created 2007, when I was only getting into the program (drawn with an ordinary mouse, quite stubborn at that). Right: from earlier this year, very speedy doodle of about half an hour messing around inbetween workdays. Just for fun! :)

След бурята (възглавница на клечка)

"Любимият ми месец започва с дъжд. Дали го е помела инерционната вълна на Май, или просто иска да се потопи в последните хладинки на късната пролет, не става ясно. Юни идва с мрачно, сиво небе, и надвиснали, тъжни облаци. Топло е. Вятърът е седнал на малка, кръгла масичка на терасата на шестия етаж, и пие студен чай. Витоша потъва в гъста мъгла и върховете й надничат над сгъстената мокра сивота, но той пита сервитьорката за допълнително резанче лимон.

И тази сутрин слънцето проблесна, за да освети мократа трева и да ми напомни да не обувам ботушите вече. Аз сядам на масичката до вятъра и поръчвам възглавница на клечка. Носят ми кафе, а го отказах завинаги преди година и половина (заедно с много други не-до-там-полезни вещества). Вятърът ме поглежда изпитателно с дивото синьо в очите си.

През целия ден бе мрачно и тътенът на гръмотевиците глухо отекваше в стъклата на сградата. Надвечер - точно по залез - дебелото одеало, покрило огромния софийски мравуняк като един безкраен пухкав юрган се разпуква, и слънчевите лъчи огряват цялата бетонена джунгла. Нито един прозорец не може да се скрие от блясъка им. А аз, забраванката, не съм монтирала третото си око, защото съм заета да мечтая за възглавница на клечка..." ~ Из Откъси от червения чадър



OST: The Cinematic Orchestra. Now reading: Hundertwasser: Der Maler-König mit den fünf Häuten